Илинденско-Преображенското въстание
Една от най-героичните прояви на българското население в Тракия, в борбата му срещу османските поробители, е несъмнено избухналото на 2 август 1903 г. в Македония и на 19 август 1903г. (нов стил) в Одринско, като част от общото въстание и наречено в Одринско Преображенско. Това въстание представлява връхната точка на неотразимия стремеж на тракийците да се освободят от непоносимия политически и икономически гнет на турските феодали. Илинденско-Преображенското въстание е светла страница в историята на освободителните борби на българското население в Тракия и е ярък израз на неговите непрестанни усилия заедно със своите братя в Македония за отхвърляне на османското потисничество и за завоюване на свобода и независимост.
В определения ден, щабът на въстанието в с. Смилево в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Призивът „хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“ мотивира въстаниците към борба.
Началото на боевете
Боевете в Македония започват на 2 август (нов стил) 1903 г. – Илинден. Масово въстава Битолски революционен окръг (въстанически окръг „Пелистер“) в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. В град Крушево българските въстаници обявяват Крушевска република и канят гърци и власи на обща борба против Османската империя. Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгресът на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август (нов стил) бойните действия започват, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (днес Царево), Ахтопол и други по-малки селища в Странджа, а турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.
Опит за потушаване на въстанието
Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350-хилядна войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако Великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта.
На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната, независимо от своите различни схващания, съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите, българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.